Какво ни остава след мъжът и жената?

Убихме Мъжът и Жената, сега ни остава да си отгледаме осиротелите последствия, докато навършат 18.

Мъжът и Жената да се разкарат от 21. век! Сега. Ин Дис момент. Зофорт. Да ги изгоним, както са били изгонени от райската градина. С няколко мутирали разлики обаче. Този, който ги гони – не е Господ. Мястото, което напускат – не е райско.

Това сме ние. Аз. Ти. Той. Тя. Вие. Те. Без ТО.

Защото ТО е още дете, расте, за да стане равноправен гражданин на света. Като навърши 18 години, ще ни съди за убийство. Сори! Няма да го направи, защото ТО няма да знае за съществуването на ТЯ и ТОЙ. Как да ни осъди, за нещо, за което не може да се докаже, че е съществувало? Ноу уей, хъни бъни.

Хъри ъп! Да действаме, докато е време! Да прогоним Тя и Той! Убийството е публично, ъф корс! Лайф. Точно в праймтайма. Натиснете си копчетата. Да ги позяпаме. Ето. ТОЙ стои. ТЯ стои също. И двамата се чудят:

„Дали другият знае, че ще го убиваме?”

Но си мълчат. Забрави ли са да си говорят отдавна. ТЯ събира няколко спомена от общи прегръдки, опитва се да ги вплете в дългата си плитка. Но косата й отдавна е отрязана. Задържа спомените в ръцете си, без да знае защо. Повече са. Прегръдките падат от ръцете й като тежък багаж. ТОЙ не се сеща да й помогне и си облича единственото останало – рокля с щампа на лъкове. ТЯ заковава мисълта да заплаче за токата на колана си. Шумът от него разбутва останките от желанието им да бъдат майка и баща. И двамата отчитат случващото се като изтупват гърдите си от прахта. Вървят. ТЯ обърква посоката към изхода. Изгубват се един друг. Чуват се определения. Пльок. Бльок. Мат. Маскара. Пръц. Джан. Загубеняк. Загубенячка.

Жена. Мъж. Един. Една. Първи. Втори. Някой. Някоя. Нещо.

Те не знаят имената си. Не знаят кои са. Не знаят за себе си. Пфуууу! Пълна скука. Не можахме дори да ги изгоним! Станали са на ябълково пюре. На кал. На пух и прах. На мат и маскара. На пльок и бльок. На раз и праз. На джан и джун. На джаста и праста. Без ясни линии и очертания. Дори не са ребра, за да се опитат да блокират “колетото на прогреса”. Размити са до нищо-нещо. Тях вече ги няма, без да са убивани. Всичко това – без лоботомия. Еха!Без съпротивление… Без престъпление… Хубаво е, че ТО ще живее в свят без убийства. Но, все пак ние сме убийствено толерантни. Изключете си копчетата. Приятна кибер тъмнина и до следващия лайф, Родител 1, Родител 2…3,4,5,6,7,8,9…