Uncategorizedпубликации

Синът ми имаше анорексия. Чувствах се безпомощна, но сега виждам, че той е станал по-силен, за да оцелее

Синът ми имаше анорексия. Чувствах се безпомощна, но сега виждам, че той е станал по-силен, за да оцелее

Знаете ли, че около 25% от хората с нарушения в храненето са момчета и младежи? Аз също не знаех, докато синът ми, Джо, не разви такова.

Забелязахме, че

губи тегло и скоро стана ясно, че има сериозен проблем

Личността и поведението му също се промениха. Отвореното към хората момче, което познавахме от 13 години, стана мрачно, спорещо и потайно.

Като човек, воден от логиката, първо се опитвате да разберете какво се случва и защо, но в действителност просто трябва да се справите с това, което се случва пред очите ви. Понякога беше трудно да остана спокойна. Бих искала да имаше кого да попитам дали съм на прав път, опитвайки се да управлявам екстремните емоционални изблици на Джо, неговата мъка и факта, че е недохранен.

Храненето като семейство стана невъзможно. Наложи се да ограничим неговата физическа активност, защото

теглото му беше изключително ниско

Емоционалната подкрепа също идваше изцяло от нас, тъй като приятелите му не можеха да се справят с поведението, което не разбираха.

Гледах как самотата пада върху плещите сина ми, докато се бори с нещата, на които преди се наслаждаваше, като футбола например. Джо спря да се развива физически, докато неговият брат близнак, както и приятелите му, се превърнаха в млади мъже. Виждах как беше отхвърлян от другите толкова ясно, че това го придружаваше през промените в настроението и сълзите, чувствайки се разочарован, че не яде достатъчно. Бях ядосана и се страхувах за неговото благополучие и бъдеще.

Спряхме семейните ски ваканции,

както и излизанията за вечеря навън, дори пропускахме по-обширни семейни събирания и посещения от приятели, тъй като те станаха твърде неудобни за всички засегнати. Отчаяно се надявах, че старият Джо ще се върне на мястото на този депресиран и нещастен измамник. Хората искаха да помогнат, но не знаеха как.

Най-важният проблем обаче беше, че виждах синът ми се бори отчаяно и се проваля, нещастен и зациклил, тъй като не можеше да се ангажира с неща или хора, които биха го направили щастлив.

Като родител се почувствах безпомощна,

не знаех какво да направя. Трябваше да се съсредоточим върху намирането на правилната помощ за Джо, а системата беше объркваща, дори и за някой като мен, който е работил като социален работник и то доказан, управлявал психично-здравни услуги и познаващ някои от пречките пред здравната служба.

В крайна сметка отслабването на Джо се превърна в опасност за живота му. Той беше приет за интензивни грижи за три месеца, а след това, закратко, бе настанен и в психиатрично отделение. Седем дни в седмицата Джо се нуждаеше от помощ, ала беше отворено от понеделник до петък и то само за обедите.

Персоналът там не се ангажираше с нуждите му

или поне не бе фокусиран върху тях. Всъщност се оказа, че те не знаят много за хранителните разстройства.
Не намерих подкрепа за неговата фрустрираща и разочароваща ситуация; чувствах се ядосана и засрамена; виждах система, която проваляше Джо и нас като семейство, както много други. Също така бях ужасена от липсата на ангажираност, а нашите мнения не бях потърсени и поискани.

През това време работата ми беше моето убежище. Животът там бе сравнително нормален.

Анорексията на сина ми не беше нещо,

с което да обикалям наоколо и да разказвам на хората за безкрайната си работа, но им разказах за случващото се и те бяха там до мен, в случай, че имах нужда от тях. Приятелите и семейството ми бяха моята главна подкрепа.

Семейните терапевтични сесии също помогнаха. Те отнеха фокуса от Джо и ни подкрепиха всички, за да работим заедно, с цел да му помогнем. Той също имаше психиатър, който инвестира много време в изграждането на самооценката му, помагайки да си постави цели и да предприеме стъпки към възстановяването си.

Дадохме на Джо безусловна любов,

но балансирахме с установяването на твърди граници. Подкрепяхме го, както и го предизвикахме да се заеме с поведението си.

Знам, че има много хора, които преминават през едно и също нещо с любим човек или такива, които се мъчат да овладеят собственото си хранително разстройство. Моля, знайте, че не сте сами и че нещата могат и се подобряват, но това е тежка работа.

Много хора не разбират хранителните разстройства или проблемите с психичното здраве и не знаят какво да кажат или как да помогнат.

Като общество, ние трудно споделяме с околните,

когато имаме проблем. Това може да бъде знак на слабост. Прикриваме го, но хората често са склонни да помогнат и да слушат.

Джо се справя много добре, но му отне много време, като се отклони няколко пъти. Той разбра какво трябва да направи, за да поддържа състоянието си стабилно. Храни се редовно и наистина здравословно. В повечето отношения връзката му с храната е положителна. Той обича да готви и дори има профил в Instagram с много последователи, където споделя снимки на създадените от него ястия. Наскоро Джо завърши инженерното си образование.

Той е живото доказателство, че сме

в състояние да се преборим за собственото ни психично здраве.

Макар че не бих предпочела синът ми никога да не беше страдал от хранително разстройство, той днес е много по-силен точно заради този опит. Научи се как да живее и да бъде успешен. Междувременно имам близка връзка с него, за да мога да го предизвиквам и подкрепям, както и да разбера как се справя с предизвикателствата на психичното си здраве.

Това е истинска история. Разказана е тук. Преведохме този текст, защото вярваме, че никой не трябва да бъде каран да се чувства по този начин от околните. Независимо от килограмите си.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.